Компютърните Клубове и Великият Парадокс

В чест на Весо Тетриса

Не може да е сайт за интернет и видеоигри и да няма такъв материал. Естествено, щом съм седнал да пиша за може би най-кликбейтърската (простете псевдо-чуждицата) тема, която може да се появи в уеб сайт, посветен по темата, значи имам нещо за казване. Трябва да си държа (несериозния) имидж на Пикселов Философ в крайна сметка. Уви, тук искам да говоря за малко по-различна тематика от очакваната носталгия. Уви, двете неща си вървят ръка за ръка, като голям гейм издател и скандал покрай монетизация. Така, че ако отваряш този материал с надеждата да прочетеш нещо, което да те стопли в този студен момент – все пак имам нещо за теб. След това се връщаме на темата.

Ода за Компютърния Клуб

Е-е-е, беше Лето Господне две хиляди и четвърто,
Зноен Юли със слънчев меч асфалта раздира.
Седнали са дечурлята в клуба да поиграят,
бащици им в кръчмата – на по бира.

Ма то е ДотА, ма то е Кънтър или Унреал.
Който първи хване фрага, той стоѝ на пиедестал.
Времената бяха тежки, но на нас си ни беше добре,
Макрон не беше политик френски, а боса от Куейк Две.

И кликат мишки, цъкащ звук тишина раздира,
„Кат не щеш мира, Диабло, на ти секира!“
Провикна се някой младеж там развълнуван.
Че дропи му се най-накрая сета пророкуван.

„Еее! Как така ше ми набиеш тая кофа?!“
Отчаяно Гошко плюе лага в ХедОфф-а...

И тъй времената бяха, че по горещ обяд играхме,
кат се разхлади – на мач в четвъртото бегахме,
па после на някоя вечеринка, с кола, пуканки
и полифонични мелодии
Обсъждахме билдове, трикове и каквото
за интересно ни се стори.

Как смело Георги три пъти донесе флага до наща база,
и как тайно харесвал Гинка дето беше и в двата класа.
Как Петър спря да кашонее и се научи
как на ръш на Б-то с калашник да сполучи.

И тъй отминаха си времената, станахме стари децата
и се стигна до това, сега да четем на Бай Вълчо словата.


Обратно по темата

Че съществува определен носталгичен момент – няма спор. Това ни беше детството, на някои от нас и юношеството и като цяло – мястото където сигурно сме заформили повечето първи приятелства. Компютърният клуб преди всичко беше място на комерс и бизнес. Група хора видяха, че има търсене – изтеглиха един заем да направят по-така конфигурации и се започна събирането на левчета от деца, тийнейджъри и бабки, научени да си проверяват пощата, че да четат новини от „унучето от америката“ и всякакви други. Бизнес, родил се от най-простото правило на предприемача: няма ли регулация - има кинти. И да – така е, каквито и законови регулации да е имало върху клубовете – никой не го интересуваше. А вярвай ми, можеше да е много зле: възрастови ограничения, ограничения за времево ползване с оглед зрително здраве, ограничения достъпа до определени сайтове. Много неща можеха да се наложат.

Това положение, малко или много създаде поле за изява, както на хора предлагащи услугата, така и хора, които им предлагаха на тях услуга. Ако не знаеш, какво е KAIOWAS, този материал не е за теб.

В паралел на всички други форми на заведения, където е прието да останеш час-два макс и задължително да си поръчаш нещо, в комп клубовете винаги имаше хора, които просто седяха и гледаха, което гарантираше, че има с кой да се говори. 

Повечето собственици умно прецениха да започнат да продават и напитки, комбинирайки услугата „да седнеш пред компютър“ с класическо заведение. Всяка една страна по света има в своята култура някакъв вид заведение, където са се събирали определен вид хора. BatCave в Лондон ни даде цялото goth движение – просто пример (който знам, че Ifo ще оцени). В действителност съществуваше едно интернет над-общество, което обединяваше всички клубове, но всеки един клуб си имаше своите верни. Хора, които можеш да видиш в друг клуб само ако ще се играе „на вързано“ или имаше турнир.

Зората на Клика

Така се зароди може би първата, истински голяма субкултура в България, която не се въртеше около определени жанрове музика, филми или литература. Страстта беше към кльоца на клавиатурата и клика на мишката. Преди всичко това означаваше, че в почти примордиалната супа, в която се изграждаше тази субкултура, ще се сформира кодекс на отношение, на маниери, на привички. Учтиво е да кажеш ГГ след мач, да не досаждаш на „негеймърите“ докато си вършат своите неща. Ако не дай си боже видиш разстроен човек, който примено е научил тежка новина по и-мейла – не седиш като вцепенен да го гледаш втренчено. „Добре ли сте?“, „Мога ли да Ви помогна?“ - така беше прието. Като цяло общочовешкият етикет, който всички имаме израсна в леко модифицирана версия именно на тези места.

За много от подрастващите по онова време, компютърните клубове дадоха безопасно място, където да могат хем да изкрещят или извикат, но и едновременно да се научат да не „рейджват“ на публично място. 

Аз съм един от тях, но съм само един пример. Защото имаше един социален елемент, който едва ли не те задължаваше да се държиш прилично, иначе просто нямаше да те пуснат там. Искам да извикам един образ пред очите ти, защото си залагам козината и двете уши, че помниш такава персона. Някой „батко“, обикновено от 4 до 6 години по-голям от теб, вечно намусен и трепещ те на почти всички игри, когато му се играе. Основно ползвал заведението за интернет и комуникация в mIRC-ата, като запазена марка му е да псува, че някой го е нападнал в “Хановете”. Това е човекът, който никой не харесваше. Дори „пичовете“, подрастващи бъдещи геймъри, оставени от гореспоменатите в стиха бащи, имаха своя чар в искреното си желание да научат игрите пред тях. Да, вярно – съсипваха кефа на по-сериозните, но поне не те псуваха и не те наричаха „боклук“ защото ги смущават докато „си пишат с оная <постави тук българската дума за куче от женски род> от съседния им клас“. Този тип същество, а аз познавах поне двамата такива – никога не прокопса като личност... Защото дори в един компютърен клуб – не можа да си намери мястото.

Компютърните клубове, както казах, бяха място за всякакви хора – от депресирани тийнейджъри с черни дрехи, през малки деца, през кифли, до майки, проверяващи пощата от съпруга в Италия. Такава смеска от култури създаваше обстановка, в която единственото нещо, което трябваше да направиш, че да не бъдеш изритан – беше просто да се държиш прилично. Малко или много това изгради модел на поведение, който възпита цяло едно поколение на взаимно уважение, просто защото бяхме там. Ти днеска ще се напсуваш с Димитър, ама утре пак ще сте в залата – нямаш друг избор освен да бъдеш “със света”. Та докато често се хвърля кал по видео-игрите, че „разваляли децата“ с ръка на сърце казвам, че именно клубовете ни помогнаха, особено на тези от нас с проблеми в комуникацията, да се намерим къде и как да стоим в този свят. Много от лицата на съвременния гейминг в България идват точно от тези клубове – много състезатели видяха началата си там. Хора, които навремето си засичал по зали – сега имат фейсбук фенски страници с по 2000-3000 хиляди харесвания минимум. Хора, с които винаги ще сте равни, не защото ти имаш добре платена работа, а те изкарват същите пари, но като „професионално занимаващи се с гейминг“, а защото започнахте от едно и също място. На нас това ни беше казармата и честно казано – не бих го заменил за нищо.

Какво намерихме там?

Преди всичко – сродни души. Това бяха времена преди масовата доминация на социалните медии и наличието на компютър с интернет във всеки дом. Звучи първобитно, но е толкова близо в историята, че можеш да го докоснеш. Сякаш в един момент към края на 2000-те, човечество колективно премина през времева дупка и „дръпна“ едни 70 години напред. Това бяха времена, когато тениската с образ на любима група или футболен отбор беше вид флаг, който развяваш, че да обявиш присъствието си, а специализираното заведение, където да се събират определен вид фенове беше все още социална нужда. В този ред на мисли – компютърните клубове бяха местата, където инакомислещи деца и тийнейджъри за пръв път проговориха помежду си извън социалните среди на училището, дома или улицата. Около теб CRT монитори хвърлят болни светлини по стената, до power бутоните бибиткат зелени светлини, а собственикът ползваше мишка с топче, понеже не можеше “да им свикне на тия оптичните”. Другарите ти нагъват кроасани, изтощени от двучасова игра, трети пък седнал да браузва интернета и всички си говорите за какво ли не.

Че е имало поколения преди нас по клубовете – имало е. Аз лично имам ясен спомен, как още преди да навърша 10 започнах да ходя по зали. Със сериозно упражнен родителски контрол, естествено. Но като че ли точно наборите от 85 до 95 се превърнаха в първото поколение, за което видеоигрите се превърна в нещо тяхно. Книгите са велико нещо и винаги ще бъдат, именно абсолютната ми любов към литературата в гимназията доведе до развитието на хоби, което е причината за този материал пред очите ти. Четенето е завинаги, но книги са имали и родителите ни, книги имаме и ние. 

Търсехме идентичност и игрите ни дадоха нещо наше. Едно поле на изява, в което не просто да се покажеш, но и да се откриеш.

По-състезателно настроените обожаваха игри с такива елементи. Други търсеха добри истории – на бас че познаваш поне един човек, който е ходил по зали, че да цъка сингъл. Някои правеха и двете. Скиновете, които в днешно време можеш да намериш основно в loot boxes, навремето бяха просто вид модификации. Визуална джаджа, която сам да си я гледаш. Да му се не види, познавах собственик, който сложи на всичките си компютри скинове на риба вместо нож в Counter-Strike, защото му „беше гадно да гледа ножове“. Такъв вид простотии. Начинът, по който играеш една игра беше начинът ти на изразяване. По-агресивен играч? По-дефанзивен? Тактик? Обичащ да варира между тези начини? Игрите се съдеха основно по тази скала. Стратегическите игри и тогава все още прохождащата ДотА бяха прекрасно поле за изява за много хора. Дотата специално си заслужава цял един отделен материал (ръч-ръч, намиг-намиг). Други хора пък откриха разказвателния потенциал на игрите – гореспоменатите сингъл-плейър играчи, но и такива, които „прерисуваха“ действията от играта в ума си като история. Аз спадам към тази част, обожавах да чета историите на героите от ДотА и ги превеждах на другите ми приятели и така разкривахме цял един свят, наред с дълбокия като кладенец геймплей. Но ако кажа ДотА само още един път ще сменя цялата цел на този параграф, така че – друг път.

Други хора пък ползваха комп клубовете изцяло за комуникация. Не беше случайност хора да душат из форуми в търсене на информация, включително доста напредничавото – монтьор  да ползва форуми, че да събере акъл за поправката на даден чарк. Да, и това го е имало. Прото-версия на сегашното „аре ‘фани го гугълни“. Красотата на интернета и информацията в него, както и потенциала за разговор докара по клубовете и много хора, които най-малко пък ги интересуваха видеоигрите. Вярно, че това доведе до разделението ‘геймъри’ и ‘негеймъри’ и как взаимно си се чудехме защо ползваме компютри за съответните причини, но общото беше, че ползвахме компютри. Доста хора дължат кадърността си с компютър именно на тези места.

Великият Парадокс

Всичко, за което говорех досега наистина имаше нотка на носталгия, но беше с друга цел. Малко или много – тези места изградиха общества от хора, които обичаха игрите. Имайки предвид времената – на игрите тогава не се гледаше като на някакво социално преживяване. Клишето за затворения в мазето задръстеняк, който гледа и „някакви странни неща от Япония“ беше всъщност гледната точка на голяма част от родителите, както и на говорещите глави по телевизора. Каква ирония при положение, че именно наличието на тези места и належащата нужда от „еуементаулно поуедение, братле“ създаде среда, много по-приятелска и много по-приемлива от двора на гимназията, където те тарашеха за джобните, а даскалите не ги интересуваше (или просто не можеха да направят нищо, защото мама и тати на извършителя бяха големи). В залата всичко се решаваше по кодекса на 1v1-то. Имате проблем? Сядайте пред клавиатурите! Еднакви герои – ходете мид! До три кила или падане на първа кула! Аре на Ацтека, до 10 фрага – без бомба! Такива ми ти работи. Да защитавам компютърните клубове като места, където не е имало откровена деградация би било лицемерно, но докато повечето хора гледат с носталгия, аз реално смятам че клубовете бяха нужен отдушник на младежта от онова време. Имахме нужда от място, свободно от чалга, свободно от „Ей я виж ме, колку съм як!“ и място, където се измервахме по страстта по пиксела, а не по това – на кой родителите им е вързало повече през хаоса на 90-те.

Сега ще се попиташ – добре, де? Ами какъв парадокс? След малко. Игрите не са това, което бяха. Всяка игра има мулти, но никоя игра няма плейъри. Навлизането на домашния комп във всеки дом и платформи като Туич позволиха на хората да симулират изживяването от компютърна зала – чатът бидейки превъплъщението на хората, които не играят в момента, а седят и си говорят. Обаче липсата на социалният елемент – да сте на едно място – даде възход на доста... ниски взаимоотношения между хората. Псуване, скандали, заплахи и крайно чумавата практика на swatting (изпращане на полицейски спец отряд на адрес с фалшива тревога - бел. ред.) в САЩ. Уви, такива времена – такива нрави. Проблемът ми е, че виждам регресия в нещата - геймингът загуби тази социална нотка и се разпадна на скандалджийство и решаване на проблеми в коментари, а не на дигитални арени. Спрете да се карате, спретнете си едно мачле на Унреал и да ви миряса главата! Защото макар да има публика за такъв сеир... в крайна сметка тези хора са просто онзи образ, който споменах – един ядосан човек, проверяващ си „Булфлийта“ и „Хановете“.

Това е великият парадокс: времената, когато на геймингът не се гледаше като на социална дейност – той беше котило на диалог, дискусии и израстване, а сега – когато е индустрия за милиарди пари... е по-студен от училищата, от които бягахме; по-незагрижен от възрастните, които отговаряха за нас и по-фалшив от усмивките, с които ни обещаваха голямото добро утро.

Не разбирай това като вид „Ех, едно време беше по-добре!“ Точно обратното, тогава нещата си бяха доста кофти в много отношения. Проблемът е, че се губят добрите неща. Не можеш да вървиш срещу времето, не очаквам някакъв ренесанс на компютърния клуб (извън Азия, де – те там още си го имат, както ние го помним). Това, което е било не може да се съживи ей така, както си го знаем. Никой нормален човек няма да се върне назад във времето и да се лиши от това, което има в момента. Дори проклетото „второ пускане“ на NOKIA 3310 е просто икономичен телефон с орязани функции. Никой тук няма да замени техниката си за по-стара, дори ретро геймър като мен предпочита да търси начини да подобри изживяването си с някоя стара игра, вместо да търси 100% автентичност. Ала социалният елемент не бива да умира. Интернет е прекрасно място за комуникация, но ако разчитаме само на него – това, което ни сформира на първо място, ще бъде загубено вовеки. Така, че като видите, че има някакво събитие с играчи – отидете. Спретнете си LAN парти с колегите, а на тези от вас, твърде млади, че да си спомнят залите (набор 2000 са пълнолетни... смятай) искрено се надявам, че ще намерите начин да се събирате на едно място и да ви е забавно.

Дори да не си от най-комуникативните хора, нищо не може да надмине приятното усещане от това да си на едно място с хора с общи интереси. Един досаден, късащ нервите Hearthstone става много по-приятен, когато сте лице в лице. Великият Парадокс трябва да бъде поправен и игрите отново трябва да станат начин за хората да се опознават и намират един друг. Алтернативата е просто да си събираме Twitch клипчета с ядосани и рейджнали стриймъри и да се занимаваме с дигитална драма.

Хванала ли те е музата? Сърбят те пръстите, а думите бълбукат върху езика ти? Пиши ни с идея или с готов материал!