Видеоигрите като терапия

Нощен режим
Дневен режим

Обещах си повече да не пиша такива материали след този за зависимостите. Все пак, покрай обявяването на така нареченото „Геймърско Разстройство“ от Световната Здравна Организация, ми се искаше да представя любимите ни дигитални диверсии от деспотичната и депресираща действителност в една-две идеи по-позитивна светлина. Оставаме си със същата уговорка като преди: не съм психолог, не съм невролог. Аз съм просто поредният човек, който играе видеоигри през свободното си време.

Да приемем, че си в следната ситуация: нещо се е случило, или нищо не се случва, както трябва; нервен си, излизаш от кожата си, но не искаш да се пропиваш и предварително си излял съдържанието на задължителното за всеки българин шише с ракия в мивката. Може и да си го дал на баджанака, или на съседа, или… добре, отклоняваме се от темата. Не си на кеф и искаш да разпуснеш някак си сам. Какво можеш да направиш с компютър/конзола до себе си?

БЕЛЕЖКА: На въпроса „Ама, защо не книга/филм/албум/спорт?“ отговорът е „Ми, в момента говорим за игри.“ Спортът неимоверно помага, най-вече защото позволява да изкараш от себе си физическата енергия и да се докараш до състояние на пълна умора, което пак да ти помогне да разпуснеш. Не казвам, че видеоигрите са най-ефикасният начин за терапия; казвам, че са възможен избор и, преди всичко, личен такъв.

Отивам в Нарния

Видеоигрите могат да те вкарат в едно състояние, наречено „зоната“. Това е моментът, в който мишка, джойстик и клавиатура пред теб се превръщат в твое удължение, а съзнанието ти изключва реалния свят. Периферното ти зрение активно игнорира неизмитите чинии в кухнята и разхвърляните дрехи по пода. Това състояние е добър начин да спреш да мислиш за тревогите си за известен период от време. Уловката е, че не бива да се превръща в постоянно бягство, но за това вече сме си говорили.

Видеоигрите също така са построени да бъдат спечелени. Поради интерактивната си същност могат да ти създадат усещане за постижение – кухо и празно, но все пак усещане. В случая целиш да си вкараш малко допамин в мозъка. Тъй като са нещо, с което си взаимодействаш, това елиминира въпроса с нервността, която пречи на някои хора да се концентрират подобаващо в книга или филм. 

Преиграването на стари игри, или по-точно на игри, които вече си играл многократно, създава усещане за удобство и познанство. Знаеш какво те дебне зад ъгъла и знаеш къде са аптечките. Хората сме устроени да търсим безопасност и удобство. Да седнеш и да се побъхтиш върху любима джитка, или такава от любим жанр, те вкарва директно в това положение на спокойствие. Цялата идея на носталгията се върти около желанието за нещо познато и сигурно.

A Story About my Uncle

Не винаги имаш предимството да знаеш какво те очаква в реалния живот. Днес ти казват „Ще има съкращения, всеки да се спасява, както може!“, и сега стоиш и се чудиш дали мазето на вашите става да се живее в него за месец-два. Това е положението, никой не е имунизиран. Не дай си Боже да загубиш близък човек и да се чудиш къде да си излееш мъката. Това са неща, които не можеш да предвидиш и създават напрежение, а когато се случат – това напрежение избухва и си взима своя дял от мозъчните ти функции, докато не намериш покой. „Животът е живот“, както се пееше в една стара песен. 

Разбра ми идеята до момента. Рекорд само по себе си, защото едвам съм надминал 565 думи до момента, а за графоман като мен да се изрази в малко повече от страница си е събитие само по себе си! Все пак – аз съм Вълчака, а Вълчака влачи, разтяга и сучи. Какво повече може да се каже по темата? „Ми цъкай тама нещо, докато ти мине“ е сравнително тъп начин да завършиш такъв тип материал, който по качество граничи между мързелив едиториал и излишно дълъг пост в социална мрежа.

Да се чувстваш слаб не е срамно. Силата е относително нещо и понякога трябва да успееш да я преоткриеш, че изобщо да я използваш. Затова на помощ идват…

Предизвикателните игри

Игрите, за разлика от предизвикателствата в РЖ™ (реалният живот - бел. ред.), са построени да бъдат завършени и да следват някаква логика. Има „Лоуд Гейм“, така да се каже. Дори да има някакви тежки наказания за провал, винаги има и как да започнеш отначало с „Ню Гейм“. Както споменах по-горе, видео игрите могат да създават фалшивото усещане, че си постигнал нещо. 

Трудните игри (SoulsSekiroBorne поредицата, Devil May Cry и т.н.) те карат да ги научиш добре, че да успееш да ги завършиш. Те ще те накажат тежко, ако не спазваш правилата или не си усвоил механиките им. Може да се почувстваш ужасно от това, но пък знаеш със сигурност, че ако се напънеш – ще успееш. Имаше една шега навремето, че един геймър е способен да дялка с часове една игра, докато я усъвършенства, ама китарата му била твърде трудна за учене.

Dark Souls

Овладяването на една игра, особено ако е трудна, създава в теб усещането, че можеш да постигнеш нещо. Че не си некадърник и че щом можеш да решиш този „ребус“, създаден от други хора – можеш да свършиш и нещо друго. Важното е да внимаваш с това усещане за постижение. То е фалшиво. Задоволяващо е, но е фалшиво. Запомни, че можеш да го пренесеш в реалния свят… и най-накрая да се научиш да свириш на китара.

Леко отклонение: Слагам под общ знаменател на предизвикателните игри всичко, което изисква механично изпълнение. Тук броя и шуутъри на висока трудност, и реално-времеви стратегии, както и платформъри от сорта на Super Mario: The Lost Levels. Ключовата дума е предизвикателство

Ако бъхтенето не е точно това, от което имаш нужда в момента, защото вече се бъхтиш достатъчно някъде другаде, винаги можеш да пробваш…

Креативните игри 

Технически всяка игра, която позволява форма на себеизразяване чрез геймплей, е креативна по свое му; в момента обаче говоря конкретно за игри, чиято механика се върти около построяването на нещо. Класически примери биха били Sims или Creative Mode Minecraft. Игри, в които можеш да строиш без ограничения, са прекрасен начин да прекараш свободното си време.

Себеизразяването е много добър, дори изключително добър метод за себе-терапия. Не всеки от нас има малки братовчедчета, които да ползва за извинение, че да си купи LEGO от магазина - уж за подарък. Пък и няма как да стъпиш върху дигитално LEGO. Перфектните ръбове на кубчетата от Майнкрафт си остават безопасно дигитални към нежната кожа на стъпалата ти. 

The Sims

В лек микс с горния тип игри, можеш да пробваш и строителна игра с предизвикателства. Например някой тайкуун, който изисква от теб да следиш икономика. Важното е да се концентрираш върху създаването на нещо, било то и дигитално, за което накрая да си кажеш „Еййй, че хубууу станъ!“, и да си го метнеш в папката със скрийншоти.

Технически тук бих поставил и левъл едитърите. Казвам само и изрично левъл едитърите, защото иначе ще те забия в модинг сцената, а там нещата са малко по-различни. Ей така, за кефа, си отвори WorldEdit от War3-ката и нащракай няколко дървенца, едно водопадче, и гледай каква красота стана!

Броенето на кадри и перфектното до пиксел отиграване не са за всеки, а въпроса „Какво искам да построя?“ може да ти натежи в повече, но пък винаги можеш да си раздвижиш мозъка с няколко…

Пъзел игри

Говоря обобщаващо за всяка игра, независимо от жанр, чиято основна идея се върти около главоблъсканици. Не е изключено дори един екшън да разнообрази пуцаницата с някой и друг пъзел, но в случая си говорим конкретно за Witness-ите и Myst-овете сред дигиталните удоволствия. Както и The Room-овете, де. Технически и Ядосаните Птици са пак вид пъзели.

Основно качество на човека е способността му да решава проблеми. Това се трансли… стой, не съм Влади… това се превежда прекрасно в решаването на пъзели и главоблъсканици. Технически на същото ниво като решаването на судоку и кръстословици, добрата пъзел игра създава същото усещане за постижение, като предизвикателните игри – но най-вече чеша крастата, че си ОмноЧовече™. Дори бих посмял да кажа, че редовното решаване на дигиталните рубикови кубчета е позитивно, защото ти вдига Intelligence статистиката.

The Room

Бих казал, че този тип игри стоят във своя собствена категория, защото самият процес на решаване на проблеми/пъзели, били те и дигитални, изграждат в теб някаква методология, която да приложиш и в реалния свят. Да не забравяме, че една от най-успешните поредици за Nintendo DS беше именно образователни ребуси, които започнаха да се ползват от възрастни хора, че да си поддържат умовете бистри и остри.

Наративните игри

Тук е малко по-особено, заради това и нямаше въвеждащо изречение в тази глава. Не играеш наративна игра заради геймплей, а заради историята. Хубавата история в игра може да ти повлияе изключително добре, заради вече споменатата интерактивна същностна този медиум. Предимството на такъв тип игри, освен че не натоварват, е че можеш да се отдадеш на повече размисъл. Особено ако играта те запознава с герои и събития, които по някакъв начин рефлектират твоята житейска ситуация. 

Дали ще е Life is Strange, дали ще е Silent Hill 2 – изборът тук си е изцяло твой. Какво харесват хората в една история е изцяло субективно, и аз самия често съм попадал в ситуацията да се впечатля от сюжета в на пръв поглед неугледна игра. Признавам, че този сегмент преспокойно може да отиде при преиграването на стари игри, но да приемем, че тук съществуват два варианта: единият е да изиграеш нова наративна игра, в която да се потопиш изцяло, а другият е да изживееш на ново история, която знаеш, че ще ти хареса. 

Firewatch

И двата варианта нямат недостатъци, но ако избереш интерактивно преживяване само заради сюжета, то игрите не се отличават съществено от книгите. Идеята ми за този материал преди всичко е да подчертая, какво може да направи една игра, а когато опре до наративните такива – те просто трябва да са ти на сърце, че да са добър избор. А в случай че предпочиташ историите ти да се намират между твърди корици, друго подобно решение на въпроса са…

Дзен Игрите

Какво точно е Дзен Игра? Представи си игра, чиято механична дълбочина не се стреми да те предизвика, а просто да те вкара в едно състояние на спокойствие. Не прекалено различни от наративните, Дзен игрите са още известни и като хоби игри. Обикновено имат много повърхностна история, под която се крие айсберг от предистория. Идеята на тези игри е отново да постигнат това усещане на „зоната“, но по един по-различен, по-спокоен начин. Тук влизат игри тип No Man’s Sky, които макар че са гриндилки в основата си – имат за цел да те успокоят чрез геймплея си.

В това число бих сложил и Екшън РПГ-тата на ниска трудност, които пак създават едно усещане на безвремие, което галено наричам „Дзен на Грайнда“. Просто си тичаш през полята, колиш гадинки и гледаш как EXP барът постоянно се покачва, докато се оглеждаш за паднали предмети. 

No Man's Sky

Източникът на това дзен усещане е труден за обяснение. Не е изключено да го получаваш и от игра, която въобще да няма това за цел. Примерно – рейсъри винаги са ми действали успокояващо, макар да не съм автомобилен фен. 

Разяснение

С това приключва категоризирането ми на игрите по качества. Позволи ми да адресирам неизбежния въпрос, който следва от всичко до момента. Игрите са за развлечение, което е вид терапия само́ по себе си. Човек така или иначе прави неща за развлечение, именно с цел да си отвлече мислите от даден проблем. Следователно, какво толкова е специалното на игрите, че да бъдат някаква междинна точка между обикновено разпускане и терапевт? С какво толкова тази интерактивност помага? Не мога ли да правя нещо по-добро с времето си? 

Въпросът не е какво по-добро можеш да правиш, а какво искаш да правиш. Аз просто ти казвам как можеш да ползваш видеоигрите против негативни емоции. Говоря го вече цял материал, но накратко искам да ти кажа следното: 

Във видеоигрите винаги печелиш – и се усеща, че ти си спечелил, защото ти играеш. Това ти позволява да се почувстваш по-добре, и ти помага да намериш мотивацията да избуташ през кофти ситуация. Една видеоигра може да те предизвика и да ангажира съзнанието ти за достатъчно време, че да се избистри, за да можеш да мислиш по-трезво и решително след това.

BioShock Infinite

Това е. Изкуството е благородна лъжа, в общи линии. Точно както една книга манипулира емоциите ти, така и една видеоигра те дирижира да се чувстваш по определен начин. Можем да вземем тези чувства и да ги пренесем в реалния свят, за да ни подсилят и укрепят по своему.

Естествено, ако ще правиш такива неща не забравяй, че това не са перфектни решения на проблемите ти, нито са единствените мотиватори. Чети си книжки, гледай си филмчета, надувай музика и поддържай здравословни взаимоотношения с близки и приятели. Сещаш се – очевидните неща в живота. Преди да се разделим, обаче имам две предложения за теб. Наречи ги чийтове, ако искаш. Хайде да ги наречем чийтове!

Чийт 1: Музика от видеоигри

Мозъкът ти е създаден да прави асоциации. Мозъкът ти работи на база асоциации. Заради това понякога виждаш облак и си мислиш „Яяя, т‘ва прилича на яренце!“. Можеш да направиш нещо подобно със саундтрака от дадена игра. Музиката към една игра непременно ще остави някакво влияние върху теб. Да кажем, че си се изкъртил на една супер здрава бос битка и си изпитал огромно задоволство от това. Музиката от бос битката вече е запаметена в главата ти във връзка с тази емоция. Това не е техника само при видеоигрите – всички аудио-визуални медиуми го правят. Да вържеш звук с емоция не са го измислили гейм дизайнерите – но при нас работи различно.

По същият начин, по който музиката от един филм или сериал предизвиква в теб емоция от определена сцена, така и музиката от една игра може да ти припомни (очевидно дирижираното) чувство за сила. Следващия път, когато ти трябва мотивация за нещо, пробвай да си направиш плейлиста от точно такъв тип музика, или изиграй нещо и после слушай точно тези парчета, които са звучали в силен момент.

Чийт 2: Направи си видеоигра 

Сериозен съм. Седни и си направи видеоигра. Ако четеш това, на този сайт, шансовете са, че имаш поне базови познания по програмиране, или поне достатъчно техническа кадърност, че да модифицираш една игра. Ерго примера по-горе с едитора на WarCraft 3. Или поне седни и нахвърляй един дизайн документ как би изглеждала идеалната (според теб) игра. Това си е чисто и просто креативно упражнение.

Не е задължително да преоткриеш топлата вода. Нищо не ти пречи да вкараш няколко реда код и да си направиш собствен римейк на Сокобан. Даже можеш да го ползваш това като отскок да научиш програмиране. Не за друго… колкото да можеш. Както вече казах няколко пъти: себеизразяването и създаването са прекрасни форми на терапия. 

WarCraft III Editor, Source: Hive Workshop

Ако нямаш възможност, или не ти се занимава. Направи си настолна игра. Дам, точно така – предизвиквам те! Направи някоя проста настолна игра. Вземи кашона от блендъра, който уж си купи да си правиш здравословни шейкове и смуутита. Нарежи го, направи поле и карти и си измисли нещо. После викни приятелите си и се смейте заедно на простотията, която си измислил. Хм… нещо ми подсказва, че от това би станало страхотно конкурсче. Фенове и колеги от ARX, какво ще кажете по въпроса?

Хванала ли те е музата? Сърбят те пръстите, а думите бълбукат върху езика ти? Пиши ни с идея или с готов материал!

Видеоигрите като терапия

Обещах си повече да не пиша такива материали след този за зависимостите. Все пак, покрай обявяването на така нареченото „Геймърско Разстройство“ от Световната Здравна Организация, ми се искаше да представя любимите ни дигитални диверсии от деспотичната и депресираща действителност в една-две идеи по-позитивна светлина. Оставаме си със същата уговорка като преди: не съм психолог, не съм невролог. Аз съм просто поредният човек, който играе видеоигри през свободното си време.

Да приемем, че си в следната ситуация: нещо се е случило, или нищо не се случва, както трябва; нервен си, излизаш от кожата си, но не искаш да се пропиваш и предварително си излял съдържанието на задължителното за всеки българин шише с ракия в мивката. Може и да си го дал на баджанака, или на съседа, или… добре, отклоняваме се от темата. Не си на кеф и искаш да разпуснеш някак си сам. Какво можеш да направиш с компютър/конзола до себе си?

БЕЛЕЖКА: На въпроса „Ама, защо не книга/филм/албум/спорт?“ отговорът е „Ми, в момента говорим за игри.“ Спортът неимоверно помага, най-вече защото позволява да изкараш от себе си физическата енергия и да се докараш до състояние на пълна умора, което пак да ти помогне да разпуснеш. Не казвам, че видеоигрите са най-ефикасният начин за терапия; казвам, че са възможен избор и, преди всичко, личен такъв.

Отивам в Нарния

Видеоигрите могат да те вкарат в едно състояние, наречено „зоната“. Това е моментът, в който мишка, джойстик и клавиатура пред теб се превръщат в твое удължение, а съзнанието ти изключва реалния свят. Периферното ти зрение активно игнорира неизмитите чинии в кухнята и разхвърляните дрехи по пода. Това състояние е добър начин да спреш да мислиш за тревогите си за известен период от време. Уловката е, че не бива да се превръща в постоянно бягство, но за това вече сме си говорили.

Видеоигрите също така са построени да бъдат спечелени. Поради интерактивната си същност могат да ти създадат усещане за постижение – кухо и празно, но все пак усещане. В случая целиш да си вкараш малко допамин в мозъка. Тъй като са нещо, с което си взаимодействаш, това елиминира въпроса с нервността, която пречи на някои хора да се концентрират подобаващо в книга или филм. 

Преиграването на стари игри, или по-точно на игри, които вече си играл многократно, създава усещане за удобство и познанство. Знаеш какво те дебне зад ъгъла и знаеш къде са аптечките. Хората сме устроени да търсим безопасност и удобство. Да седнеш и да се побъхтиш върху любима джитка, или такава от любим жанр, те вкарва директно в това положение на спокойствие. Цялата идея на носталгията се върти около желанието за нещо познато и сигурно.

A Story About my Uncle

Не винаги имаш предимството да знаеш какво те очаква в реалния живот. Днес ти казват „Ще има съкращения, всеки да се спасява, както може!“, и сега стоиш и се чудиш дали мазето на вашите става да се живее в него за месец-два. Това е положението, никой не е имунизиран. Не дай си Боже да загубиш близък човек и да се чудиш къде да си излееш мъката. Това са неща, които не можеш да предвидиш и създават напрежение, а когато се случат – това напрежение избухва и си взима своя дял от мозъчните ти функции, докато не намериш покой. „Животът е живот“, както се пееше в една стара песен. 

Разбра ми идеята до момента. Рекорд само по себе си, защото едвам съм надминал 565 думи до момента, а за графоман като мен да се изрази в малко повече от страница си е събитие само по себе си! Все пак – аз съм Вълчака, а Вълчака влачи, разтяга и сучи. Какво повече може да се каже по темата? „Ми цъкай тама нещо, докато ти мине“ е сравнително тъп начин да завършиш такъв тип материал, който по качество граничи между мързелив едиториал и излишно дълъг пост в социална мрежа.

Да се чувстваш слаб не е срамно. Силата е относително нещо и понякога трябва да успееш да я преоткриеш, че изобщо да я използваш. Затова на помощ идват…

Предизвикателните игри

Игрите, за разлика от предизвикателствата в РЖ™ (реалният живот - бел. ред.), са построени да бъдат завършени и да следват някаква логика. Има „Лоуд Гейм“, така да се каже. Дори да има някакви тежки наказания за провал, винаги има и как да започнеш отначало с „Ню Гейм“. Както споменах по-горе, видео игрите могат да създават фалшивото усещане, че си постигнал нещо. 

Трудните игри (SoulsSekiroBorne поредицата, Devil May Cry и т.н.) те карат да ги научиш добре, че да успееш да ги завършиш. Те ще те накажат тежко, ако не спазваш правилата или не си усвоил механиките им. Може да се почувстваш ужасно от това, но пък знаеш със сигурност, че ако се напънеш – ще успееш. Имаше една шега навремето, че един геймър е способен да дялка с часове една игра, докато я усъвършенства, ама китарата му била твърде трудна за учене.

Dark Souls

Овладяването на една игра, особено ако е трудна, създава в теб усещането, че можеш да постигнеш нещо. Че не си некадърник и че щом можеш да решиш този „ребус“, създаден от други хора – можеш да свършиш и нещо друго. Важното е да внимаваш с това усещане за постижение. То е фалшиво. Задоволяващо е, но е фалшиво. Запомни, че можеш да го пренесеш в реалния свят… и най-накрая да се научиш да свириш на китара.

Леко отклонение: Слагам под общ знаменател на предизвикателните игри всичко, което изисква механично изпълнение. Тук броя и шуутъри на висока трудност, и реално-времеви стратегии, както и платформъри от сорта на Super Mario: The Lost Levels. Ключовата дума е предизвикателство

Ако бъхтенето не е точно това, от което имаш нужда в момента, защото вече се бъхтиш достатъчно някъде другаде, винаги можеш да пробваш…

Креативните игри 

Технически всяка игра, която позволява форма на себеизразяване чрез геймплей, е креативна по свое му; в момента обаче говоря конкретно за игри, чиято механика се върти около построяването на нещо. Класически примери биха били Sims или Creative Mode Minecraft. Игри, в които можеш да строиш без ограничения, са прекрасен начин да прекараш свободното си време.

Себеизразяването е много добър, дори изключително добър метод за себе-терапия. Не всеки от нас има малки братовчедчета, които да ползва за извинение, че да си купи LEGO от магазина - уж за подарък. Пък и няма как да стъпиш върху дигитално LEGO. Перфектните ръбове на кубчетата от Майнкрафт си остават безопасно дигитални към нежната кожа на стъпалата ти. 

The Sims

В лек микс с горния тип игри, можеш да пробваш и строителна игра с предизвикателства. Например някой тайкуун, който изисква от теб да следиш икономика. Важното е да се концентрираш върху създаването на нещо, било то и дигитално, за което накрая да си кажеш „Еййй, че хубууу станъ!“, и да си го метнеш в папката със скрийншоти.

Технически тук бих поставил и левъл едитърите. Казвам само и изрично левъл едитърите, защото иначе ще те забия в модинг сцената, а там нещата са малко по-различни. Ей така, за кефа, си отвори WorldEdit от War3-ката и нащракай няколко дървенца, едно водопадче, и гледай каква красота стана!

Броенето на кадри и перфектното до пиксел отиграване не са за всеки, а въпроса „Какво искам да построя?“ може да ти натежи в повече, но пък винаги можеш да си раздвижиш мозъка с няколко…

Пъзел игри

Говоря обобщаващо за всяка игра, независимо от жанр, чиято основна идея се върти около главоблъсканици. Не е изключено дори един екшън да разнообрази пуцаницата с някой и друг пъзел, но в случая си говорим конкретно за Witness-ите и Myst-овете сред дигиталните удоволствия. Както и The Room-овете, де. Технически и Ядосаните Птици са пак вид пъзели.

Основно качество на човека е способността му да решава проблеми. Това се трансли… стой, не съм Влади… това се превежда прекрасно в решаването на пъзели и главоблъсканици. Технически на същото ниво като решаването на судоку и кръстословици, добрата пъзел игра създава същото усещане за постижение, като предизвикателните игри – но най-вече чеша крастата, че си ОмноЧовече™. Дори бих посмял да кажа, че редовното решаване на дигиталните рубикови кубчета е позитивно, защото ти вдига Intelligence статистиката.

The Room

Бих казал, че този тип игри стоят във своя собствена категория, защото самият процес на решаване на проблеми/пъзели, били те и дигитални, изграждат в теб някаква методология, която да приложиш и в реалния свят. Да не забравяме, че една от най-успешните поредици за Nintendo DS беше именно образователни ребуси, които започнаха да се ползват от възрастни хора, че да си поддържат умовете бистри и остри.

Наративните игри

Тук е малко по-особено, заради това и нямаше въвеждащо изречение в тази глава. Не играеш наративна игра заради геймплей, а заради историята. Хубавата история в игра може да ти повлияе изключително добре, заради вече споменатата интерактивна същностна този медиум. Предимството на такъв тип игри, освен че не натоварват, е че можеш да се отдадеш на повече размисъл. Особено ако играта те запознава с герои и събития, които по някакъв начин рефлектират твоята житейска ситуация. 

Дали ще е Life is Strange, дали ще е Silent Hill 2 – изборът тук си е изцяло твой. Какво харесват хората в една история е изцяло субективно, и аз самия често съм попадал в ситуацията да се впечатля от сюжета в на пръв поглед неугледна игра. Признавам, че този сегмент преспокойно може да отиде при преиграването на стари игри, но да приемем, че тук съществуват два варианта: единият е да изиграеш нова наративна игра, в която да се потопиш изцяло, а другият е да изживееш на ново история, която знаеш, че ще ти хареса. 

Firewatch

И двата варианта нямат недостатъци, но ако избереш интерактивно преживяване само заради сюжета, то игрите не се отличават съществено от книгите. Идеята ми за този материал преди всичко е да подчертая, какво може да направи една игра, а когато опре до наративните такива – те просто трябва да са ти на сърце, че да са добър избор. А в случай че предпочиташ историите ти да се намират между твърди корици, друго подобно решение на въпроса са…

Дзен Игрите

Какво точно е Дзен Игра? Представи си игра, чиято механична дълбочина не се стреми да те предизвика, а просто да те вкара в едно състояние на спокойствие. Не прекалено различни от наративните, Дзен игрите са още известни и като хоби игри. Обикновено имат много повърхностна история, под която се крие айсберг от предистория. Идеята на тези игри е отново да постигнат това усещане на „зоната“, но по един по-различен, по-спокоен начин. Тук влизат игри тип No Man’s Sky, които макар че са гриндилки в основата си – имат за цел да те успокоят чрез геймплея си.

В това число бих сложил и Екшън РПГ-тата на ниска трудност, които пак създават едно усещане на безвремие, което галено наричам „Дзен на Грайнда“. Просто си тичаш през полята, колиш гадинки и гледаш как EXP барът постоянно се покачва, докато се оглеждаш за паднали предмети. 

No Man's Sky

Източникът на това дзен усещане е труден за обяснение. Не е изключено да го получаваш и от игра, която въобще да няма това за цел. Примерно – рейсъри винаги са ми действали успокояващо, макар да не съм автомобилен фен. 

Разяснение

С това приключва категоризирането ми на игрите по качества. Позволи ми да адресирам неизбежния въпрос, който следва от всичко до момента. Игрите са за развлечение, което е вид терапия само́ по себе си. Човек така или иначе прави неща за развлечение, именно с цел да си отвлече мислите от даден проблем. Следователно, какво толкова е специалното на игрите, че да бъдат някаква междинна точка между обикновено разпускане и терапевт? С какво толкова тази интерактивност помага? Не мога ли да правя нещо по-добро с времето си? 

Въпросът не е какво по-добро можеш да правиш, а какво искаш да правиш. Аз просто ти казвам как можеш да ползваш видеоигрите против негативни емоции. Говоря го вече цял материал, но накратко искам да ти кажа следното: 

Във видеоигрите винаги печелиш – и се усеща, че ти си спечелил, защото ти играеш. Това ти позволява да се почувстваш по-добре, и ти помага да намериш мотивацията да избуташ през кофти ситуация. Една видеоигра може да те предизвика и да ангажира съзнанието ти за достатъчно време, че да се избистри, за да можеш да мислиш по-трезво и решително след това.

BioShock Infinite

Това е. Изкуството е благородна лъжа, в общи линии. Точно както една книга манипулира емоциите ти, така и една видеоигра те дирижира да се чувстваш по определен начин. Можем да вземем тези чувства и да ги пренесем в реалния свят, за да ни подсилят и укрепят по своему.

Естествено, ако ще правиш такива неща не забравяй, че това не са перфектни решения на проблемите ти, нито са единствените мотиватори. Чети си книжки, гледай си филмчета, надувай музика и поддържай здравословни взаимоотношения с близки и приятели. Сещаш се – очевидните неща в живота. Преди да се разделим, обаче имам две предложения за теб. Наречи ги чийтове, ако искаш. Хайде да ги наречем чийтове!

Чийт 1: Музика от видеоигри

Мозъкът ти е създаден да прави асоциации. Мозъкът ти работи на база асоциации. Заради това понякога виждаш облак и си мислиш „Яяя, т‘ва прилича на яренце!“. Можеш да направиш нещо подобно със саундтрака от дадена игра. Музиката към една игра непременно ще остави някакво влияние върху теб. Да кажем, че си се изкъртил на една супер здрава бос битка и си изпитал огромно задоволство от това. Музиката от бос битката вече е запаметена в главата ти във връзка с тази емоция. Това не е техника само при видеоигрите – всички аудио-визуални медиуми го правят. Да вържеш звук с емоция не са го измислили гейм дизайнерите – но при нас работи различно.

По същият начин, по който музиката от един филм или сериал предизвиква в теб емоция от определена сцена, така и музиката от една игра може да ти припомни (очевидно дирижираното) чувство за сила. Следващия път, когато ти трябва мотивация за нещо, пробвай да си направиш плейлиста от точно такъв тип музика, или изиграй нещо и после слушай точно тези парчета, които са звучали в силен момент.

Чийт 2: Направи си видеоигра 

Сериозен съм. Седни и си направи видеоигра. Ако четеш това, на този сайт, шансовете са, че имаш поне базови познания по програмиране, или поне достатъчно техническа кадърност, че да модифицираш една игра. Ерго примера по-горе с едитора на WarCraft 3. Или поне седни и нахвърляй един дизайн документ как би изглеждала идеалната (според теб) игра. Това си е чисто и просто креативно упражнение.

Не е задължително да преоткриеш топлата вода. Нищо не ти пречи да вкараш няколко реда код и да си направиш собствен римейк на Сокобан. Даже можеш да го ползваш това като отскок да научиш програмиране. Не за друго… колкото да можеш. Както вече казах няколко пъти: себеизразяването и създаването са прекрасни форми на терапия. 

WarCraft III Editor, Source: Hive Workshop

Ако нямаш възможност, или не ти се занимава. Направи си настолна игра. Дам, точно така – предизвиквам те! Направи някоя проста настолна игра. Вземи кашона от блендъра, който уж си купи да си правиш здравословни шейкове и смуутита. Нарежи го, направи поле и карти и си измисли нещо. После викни приятелите си и се смейте заедно на простотията, която си измислил. Хм… нещо ми подсказва, че от това би станало страхотно конкурсче. Фенове и колеги от ARX, какво ще кажете по въпроса?